Royak 102.9

Тук, В края на всички неща
Особени и глухи живеят ветрове
Крие се във тях черен въздух
Наш близък приятел, верен другар
Отваря се врата, казват, че ме няма
Кръв през кръвта и умирам от страх
Там не е тук, черно тук
Там няма воали, там няма воали

Постлан на сивкав под
Поглед отаванен
На средата в траур
Тълпи от хора
Кръжат - ято врани
Злояди стрели
С меки гласове
Броят височини
И пак във ред
Шест вият за мен
И пак под ред
Шест вият за мен

При нас остави твое тяло и воля
Пред нас забрави всеки страх и тревога
Пред нас опетни всички вечни дни
Със нас остани със нас остани

Пред мен
Във мен
Само мен

Острите върхове на дърветата раздираха видимото небе. Черно като дъното на мастилница, то се разливаше необуздано, тук-таме възспирано от някоя дума, хвръкнала отломка от останалия запомнен свят. Тревога се разнесе като от небивала авария, всички труженици се разбягаха и започнаха под формата на тръпчинки да излизат над тялото ми, уплашени, но все пак напълно целенасочени
Потопих се, а ръцете ми се оплетоха, но никой не го забелязваше; стиснат като между бузите на огромен гигант, който дъвче със скоростта на векове, малко по малко успях да се осъзная и да разбера къде съм. Бях навсякъде. Всичко минаваше през мен и минавах през всичко
Момент на нулево щастие и катастрофален самоконтрол. Който, когато погледнах, рухна с трясъка на язовирна стена, със скоростта на падаща сграда, рушах се аз и с мен света. Думите изчезнаха, не чувах никой около мен, а от сенките се образуваха само трудноразличими фигури, силуети, които на пръв поглед аз създавах. Единият, както вървеше до мен, направи свръх пирует, който засили лицето му в обратна на въртенето посока и, като в казино игра, се падна на случаен друг без това да означава победа или загуба. Наистина, бях попаднал в клопката на собствената си липса на светлина в края. Какъв невероятен момент в човешката история. Невероятен момент

Светлини започнаха да искрят от ръцете на странни пресекулки, посочваха път, който пак с поглед създавах. О, явно аз съм, или май всички сме. Не какво, а само сега. Напълно ослепях, отстрани мен се появи глас, който ми казва - ударите ще паднат върху теб, личен гуру, който ме наведе на всички мисли наведнъж, мисля си колко прекрасно би било това, нека му обърна внимание, нека понеса целия товар, нека ме затисне, нека ме убие, нека няма въздух, няма въздух, няма въздух

Остава само
Да пеят за нас

Няма сън, който да е тъй силен
Няма го и синьото небе
Само в Ума ми викат
Само в Ума ми викат
Стенат
Но нас ни няма