Manifest na Straha (Манифест на Страха)

Драги съотечественици, драги роднини, братя, сестри, майки и бащи. Драги приятели, родственици и сродни души. Драги изгонени, доведени деца и мащехи

През последните 25 години, наречени преход от тоталитаристичен режим към съвременна демокрация, се зароди феномен – до този момент непознат и целенасочено отбягван като тема. Този феномен е поколението на страха. Поколение, което е обградено от различни видове власти, които наивно, но целенасочено, доведоха всеки един от нас, роден в последните 30-35 години, до абсолютен личностен колапс. Страхът, който се явява основен иснтрумент на властта, се видоизмени и се превърна от пряка физическа заплаха в черен гарван, обагрящ небосвода в тъмнина
Страхът представлява примитивно усещане, провокиращо инстинкта ни за самосъхранение. Всеки един от нас още в ранна детска възраст се е сблъскал с недоимъка и несигурността. Родителите ни, които би трябвало да са стожер на непоклатимата закрила, са били институционално и финансово съсипвани пред нашите очи. От стадий на недоимък до момент на пълна бедност. Това е оставило белега на страха във всеки човек, озарил света с раждането си в този период. Нашият бунт срещу властта бива изразен в обвинения, в обиди, в отделянето на общото от частното. Нашият проблем се оказваше човекът срещу нас, било то на работното място, в учебно заведение, та дори и у дома. Екзистенциалният ни страх доведе до хаотични анти-действия срещу самите нас, срещу нашата собствена кръв, срещу нашите вярвания. Думата „принцип“ спря да има смисъл. Издигнати бяха паметници на антикултурата – поп-фолкът и футболният хай-лайф. Tака постепенно загубихме всичко – отдалечихме се от сродници и род, загубихме вяра и сляпо търсим Обетованата земя. Но това са само проявления на отчаяната липса на посока и всеобхватния страх от утрешния ден

Това е истинският преход

Ние не можем да предложим решение, нито рецепта, нито цяр. Ние не сме по-различни от всички, ние сме това, ние сме вас, вие сте нас. Но можем да предложим първа стъпка. Опит да се нарече дори би било дръзко

Властта, която е първоизточник на този страх, е успяла в начинанието си до този момент, но ние, както казват нашите родители, сме бъдещето на тази държава. Някой ден някои от нас ще са известни художници, други ще са експерти по двигатели с вътрешно горене, трети изявени музиканти, спортисти, стругари, програмисти и т.н. Ние ще съставляваме всяка една нишка от обществото. Ние ще бъдем кръвта на тази държава. Белите и червените кръвни телца. Пазителите на доброто и съдниците на злото. Но какво ни прави по-различни от предците ни? Благодарение на информационната епоха, в която живеем, ние всекидневно се убеждаваме в това, че хората, които са около нас, най-вече в България – мислят и чувстват еднакво. Ние, поколението на 80-те и 90-те, та дори и на двадесет и първия век, сме хора и сме еднакви, и да, това не е лошо. Всеки от нас може да се радва и обича, и да тъжи, и да милее, и да скърби, и да обожава – с едни и същи прийоми, с едни и същи емоции. Кръвта ни е една, любовта ни е една. Ние сме хора, ние сме човеци. Не ни остана в какво да вярваме, затова ще вярваме един в друг! Ако успеем да не забравим човешката си природа и факта, че всеки е равен с отсрещния, ние сме способни да превърнем тази държава, та дори света, в осъществен блян

Ние сме последните първи, окървавени от думи, обидени от реалност, но с глави над тинестото море. Бремето е върху нас. Ние нямаме право да се провалим